Приказки за малки и големи

Старият уличен фенер

2008-02-04T11:30:00.001-08:00

наеш ли историята за стария уличен фенер? Тя не е чак толкова забавна, но си струва да я чуеш веднъж. Това беше един много почтен фенер, който в продължение на много години бе служил вярно, но сега трябваше да се смени. Беше последната вечер, когато той седеше на стълба и осветяваше улицата. Чувстваше се като стара балерина, която знае, че танцува за последен път пред публиката и че от утре ще седи самотна в таванската си стаичка. Фенерът много се страхуваше от утрешния ден, защото утре за първи път щеше да се яви в кметството пред комисия от тридесет и шест души, които щяха да кажат дали е годен за по-нататъшна служба или не. Може би щяха да го изпратят да свети на някой от мостовете или извън града в някоя фабрика, а можеха да го изпратят и за претопяване. Тогава от него можеха да направят всякакви неща, но в такъв случай най-много го измъчваше неизвестността дали щеше да си запази спомените от времето, когато е бил уличен фенер. Но каквото и да станеше, едно беше ясно – той трябваше да се раздели с пазача и жена му, които всъщност бяха неговото семейство. Фенерът стана фенер, когато пазачът стана пазач. Тогава жената беше много хубава. Тя поглеждаше фенера само вечер, когато минаваше край него, но никога през деня. За разлика от последните години, когато и тримата остаряха – пазачът, жена му и фенерът. Жената започна да се грижи за фенера, чистеше му лампата, наливаше му масло. Съпрузите бяха много честни хора – те никога не откраднаха нито една капка масло от фенера. Това беше последната му вечер на улицата и утре трябваше да се яви в кметството – това бяха две мрачни мисли за фенера и той мъждукаше едва-едва. Но и други мисли му хрумваха. Той беше видял толкова много неща, толкова много му се искаше да направи още, може би точно толкова, колкото и на трийсет и шестимата мъже. Но това той не го каза, защото беше един почтен стар фенер и не искаше да ядосва никого, най-малко пък своето началство. Спомняше си толкова много неща и от време на време пламъкът му припламваше по-ярко. Сякаш и той се радваше: “Да, и за мен някои хора може да си спомнят! Например хубавият млад човек. Преди много години той дойде тук с едно писмо, написано на нежна розова хартия с позлатен ръб. Красив женски почерк. Младежът го прочете два пъти и го целуна. После ме погледна с очи, които казваха: “Аз съм най-щастливият човек на земята!” Да, само аз и той знаехме какво пишеше в първото писмо от любимата. Спомням си и други две очи. Странно е понякога какви скокове прави ми-сълта. По улицата минаваше огромно траурно шествие. В ковчега лежеше млада красива жена. Погребалната кола бе покрита с кадифе и отрупана с цветя и венци. Хората носеха толкова много факли, че моята светлина съвсем се изгуби в техния блясък. От всички страни се тълпеше народ. Всички следваха колата. Но когато факлите отминаха, видях, че един човек се бе облегнал на стълба и плачеше. Никога няма да забравя скръбта в тези очи, когато той погледна към мен.”
Така много мисли преминаха през стария уличен фенер, който тази вечер светеше за последен път. Часовият знае кой ще го смени и може да му каже няколко думи. Но фенерът не знаеше кой ще е неговият приемник и не можеше да го посъветва нито за дъжда и градушката, нито за това как се движат сенките по тротоара в лунните нощи, нито пък кой ръб е най-изложен на поривите на вятъра.
Върху гредата над канавката стояха трима, които искаха да се представят на фенера, защото смятаха, че той определя на кого да повери досегашния си пост. Най-отпред беше една глава от херинга, която също свети в тъмното. Тя казваше, че ще се спести много масло, ако окачат нея на стълба. След това се представи едно парче гнило дърво, което също светеше в тъмното. То каза, че може да свети много по-добре от една сушена риба и че е последното парченце от най-величественото дърво в гората. Най-накрая дойде една светулка. Фенерът така и не разбра откъде се беше взела. Но светулката стоеше пред него и светеше. По думите на херинговата глава и на гнилото дърво светулката светеше само от време на време и затова не биваше да се взема на сериозно.
Старият фенер им каза, че никой от тях не свети достатъчно силно, че да стане уличен фенер, но никой не му повярва. Освен това, когато разбраха, че фенерът не определя кой да заеме поста, те заявиха, че това било по-добре, защото той явно не можел да направи верния избор.
В същия момент от ъгъла изфуча вятърът, увъртя се около отдушника на фенера и запита:
– Истина ли е, каквото чух, че преставаш да работиш от утре? За последен път ли се виждаме тук? Тогава искам да ти направя подарък. Ще ти духна в главата, така че ти не само ще помниш ясно и отчетливо какво си чул и видял, но когато се чете или разказва нещо пред теб, ти ще можеш веднага да го виждаш.
– Това е невероятно! – възкликна старият уличен фенер. – Много ти благодаря! Само дано не ме претопят.
– Все още не те грози такава опасност – успокои го вятърът. – Сега ще надуя паметта ти. Ако получиш повече такива подаръци, ще си прекараш много добре старините.
– Само да не ме претопят – въздъхна фенерът. – Можеш ли да направиш така, че даже и тогава да си запазя паметта?
– Бъди разумен, стари приятелю – каза вятърът и духна.
В този момент се показа луната.
– А вие какво ще му дадете? – попита вятърът.
– Нищо не мога да му дам – отвърна луната. – В момента намалявам. Освен това фенерите никога не са светили за мен, а аз съм светила за тях много пъти.
При тези думи луната се оттегли на спокойствие зад облаците. А върху отдушника на фенера падна една капка. Сякаш падна от улука, но капката твърдеше, че идва от сивите облаци и също беше подарък, може би най-хубавият.
– Ще проникна в теб и ти ще получиш способността за една нощ, когато си пожелаеш, да се покриеш с ръжда и да се разпаднеш на прах.
Фенерът си помисли, че това не е хубав подарък, а и вятърът беше на същото мнение.
– Няма ли и други, по-хубави подаръци, няма ли по-хубави? – засвири вятърът, колкото сили имаше.
В този момент от небето паднаха една след друга много звезди.
– Какво беше това? – извика херинговата глава. – Не падна ли една звезда точно надолу? Мисля , че тя падна точно във фенера. Ако за тази служба кандидатстват и толкова високопоставени, по-добре да се прибираме и да спим.
Така и направиха.
Но старият уличен фенер изведнъж се разгоря още по-силно:
– Това беше чудесен подарък! – каза той. – Ясните звезди, които съм гледал с толкова радост, които светят така ярко, както аз самият никога не съм могъл да светя въпреки усилията си, са ме забелязали, мен – бедния стар уличен фенер. Изпратиха ми една звезда с подарък. Той е способността всичко, което си спомням или виждам, да може да се види и от онези, които обичам. Това е всъщност истинското щастие, защото ако не можеш да споделиш радостта си с други, тя си остава само половин радост.
– Много благородно от твоя страна, че мислиш така – похвали го вятърът, – но ти не знаеш, че в теб трябва да е запалена восъчна свещ, иначе никой нищо няма да види у теб. Звездите не са помислили за това. Те смятат, че всичко, което свети, носи в себе си поне една восъчна свещ. Ох, уморих се вече! – каза вятърът. – Ще отида да си легна.
И утихна.
Следващия ден... Да, следващия ден можем да го прескочим. На следващата вечер фенерът лежеше в едно кресло, и то къде мислите – при стария пазач. От трийсет и шестимата мъже той си измоли като награда за дългата и вярна служба позволението да задържи стария фенер. Мъжете се засмяха, когато чуха молбата му и му разрешиха. И ето стана така, че фенерът лежеше в кресло до топлата кахлена печка. Струваше му се, че е пораснал – той изпълваше почти цялото кресло. А двамата старци вечеряха и от време на време го поглеждаха с обич, сякаш го канеха и той да седне на масата заедно с тях. Те живееха в едно мазе, един метър под земята. Първо се влизаше в един голям каменен коридор и после – в стаята. Вътре беше топло и уютно, защото вратата бе добре подплатена. Беше чистичко и подредено. Пердета бяха окачени над леглата и на малките прозорци, на чийто первази стояха две странни саксии, които морякът Кристиян бе донесъл от Източна или Западна Индия. Саксиите бяха от глина и представляваха два слона, чиито гърбове липсваха, а на тяхно място растяха в едната саксия зелен лук – това бе зеленчуковата градинка на двамата старци, а в другата саксия растеше пищен здравец, което пък беше тяхната цветна градинка. На стената висеше голяма цветна картина “Конгресът във Виена”, където на едно място бяха нарисувани всички крале и императори! Един стенен часовник с тежки оловни махала отброяваше минутите “тик-так” и винаги избързваше, което все пак бе по-добре, отколкото ако изоставаше, както казваха старците. Те вечеряха и старият уличен фенер, както казахме, лежеше в креслото до топлата кахлена печка. Фенерът имаше чувството, че светът се е обърнал наопаки. Но когато старият пазач го погледна и заразказва за всичко, което двамата бяха преживели заедно в дъжд и буря, в ясните къси летни нощи, в зимните люти виелици, всичко си дойде на мястото и фенерът го видя, сякаш то се случваше в момента. Да, всичко това бе възможно благодарение на духването на вятъра.
Старците бяха пъргави и работни хора. Не прахосваха нито минута. В неделя следобед изваждаха по някоя книга, най-често някой пътепис, и старият мъж четеше на глас за Африка, за големите гори и за слоновете, които се разхождаха на свобода из тях. А старата баба слушаше захласната и хвърляше замечтан поглед към глинените слончета-саксии.
– Почти мога да си го представя – казваше тя.
А фенерът искрено се надяваше някой да запали една восъчна свещ в него, за да може бабата наистина да види всичко, така както фенерът го бе видял – високите дървета, преплетените един в друг клони, голите черни конници и стадата слонове, които мачкаха тръстики и храсти с широките си нозе.
– Каква полза от всичките ми способности, когато нямам восъчна свещ – въздишаше фенерът. Старците имат само масло и лоени свещи, а това не е достатъчно.
Един ден донесоха в мазето цял сноп остатъци от восъчни свещи. По-големите угарки изгориха, а с по-малките бабата мажеше конеца, когато шиеше. Ето че вече имаше восъчни свещи, но на старците не им хрумваше да запалят поне една във фенера.
– Притежавам рядък дар – казваше си фенерът. – Всичко си е в мен, но не мога да го споделя с тях! Те не знаят, че мога да превърна белите стени във великолепни картини, в истински гори, във всичко, което си пожелаят. Не знаят!
Фенерът стоеше почистен и излъскан в един ъгъл, където винаги се набиваше на очи. Гостите казваха, че това е истинска вехтория, но старците не обръщаха внимание на тези приказки, те обичаха фенера си.
Един ден, това беше рожденият ден на пазача, бабата се приближи към фенера, усмихна се и каза:
– Искам да те запаля в негова чест.
Фенерът от радост заскърца с тенекиената си козирка, защото си помисли: “Най-накрая се сетиха!” Но вместо восъчни свещи му сипаха масло. Фенерът горя цяла вечер, но разбра, че подаръкът на звездите, най-хубавият подарък в този живот щеше да си остане едно мъртво съкровище. Присъни му се – когато са налице такива способности, налице са и сънища – присъни му се, че старците са умрели, а той самият е предаден за претопяване. Бе го обзел същият ужас, както когато трябваше да се яви в кметството пред трийсет и шестте. Въпреки че притежаваше способността да се разпадне на ръжда и прах по собствено желание, той не го стори. Вкараха го в пещта за претопяване и оттам излезе като прекрасен железен свещник, в който все някой щеше да сложи восъчна свещ. Сега той имаше формата на ангел, който носеше голям букет и точно в средата на букета трябваше да се постави свещта. Поставиха свещника на зелена маса, в уютна стая. По стените имаше много книги и красиви картини. Това беше жилището на един поет и всичко, което той мислеше и пишеше, оживяваше. Стаята се превръщаше ту в дълбоки тъмни гори, ту в слънчеви поля, по които се разхождаха щъркели, тракащи с клюнове, ту в кораб, носен по бурното море.
– Какви способности имам само! – възкликна старият уличен фенер, като се събуди. – Почти ми се прииска да ме претопят. Но не, не искам, докато старците са живи! Те ме обичат заради мен самия. Аз съм им като дете. Те ме чистят и ми дават масло. И съм точно толкова на почит, колкото и Конгресът”, който безспорно е нещо много по-изискано.
От този момент нататък фенерът се успокои. А добрият стар уличен фенер заслужаваше спокойствие.

Биография

2008-02-03T14:24:00.000-08:00

Ханс Кристиан Андерсен е датски писател и поет, роден на 2 април 1805 г. в Одензе. Баща му е бил обущар, а майка му - перачка. Андерсен искал да стане оперен певец и затова през 1819 г. заминал за Копенхаген. Гласът му обаче бил слаб, приели го като ученик по танци в Кралския театър. Директорът на театъра, Йонас Колин, го взел под свое покровителство и останал негов приятел до края на живота си. Лично крал Фредерик VI се заинтересувал от момчето и му уредил да учи безплатно в класическа гимназия в Слагелзе. Преди още да започне училището, Андерсен издава през 1822 г. първата си книга. През 1829 г. постига голям успех с "Пътешествие пеша от канала Холмен до източната част на Амагер" - книгата излиза и на немски, - а през 1833 г. получава от краля пътническа стипендия. Така Андерсен осъществява първото си странстване из Европа - посещава Германия, Франция, Щвейцария и Италия. В началото на 1835 г. излиза първият му роман "Импровизатор". През същата година е издадена в Копенхаген и част от неговите "Андерсенови приказки". Другите части от първия том се появяват през 1836 и 1837 г. Отначало те не се продават добре - Андерсен има по-големи успехи с романа "О.Т." (1836) и с том кратки разкази "В Швеция". През 1837 г. създава може би най-известния си роман "Само цигулар". Успех му донася и книгата с разкази "Албум без картини" (1840). В стила на немските романтици Андерсен много пътешества - за да открие себе си в света и света в себе си. През 1840-41 г. посещава Германия, Италия, Малта и Гърция, като стига до Цариград. Връща се по Черно море и Дунав. За това преживяване разказва в пътеписа "Базар на поета" (1842). Почти до края на живота си пътува до близки и далечни страни. Навсякъде е приеман с внимание от най-бележитите си съвременници - Хайне, Юго, Балзак, бащата на Дюма, Дикенс, композитора Роберт Шуман. Андерсен умира на 4 август 1875 г. край Копенхаген, увенчан със световна слава. От 1835 до 1872 г. той е създал над 150 приказки и разкази, преведени на около 125 езика. С творчеството си Андерсен донася голяма слава на своята страна. Затова в негова чест в столицата на Дания е издигнат паметник, превърнал се в символ на Копенхаген - бронзова фигура на малката русалка. Най-авторитетната награда в света за детска литература носи името на Ханс Кристиан Андерсен.

Hello

2008-02-03T14:15:00.000-08:00

Като за начало,малко въведение :
Значи оня ден ровичках из нещата на една приятелка и намерих от детството й една леко големичка и златиста книга на Х.К.Андерсен. Когато погледнах заглавията на приказките в тази книжка установих,че от около 40 приказки,аз бях чувала и чела само около 10... А доколкото ме познавате, аз съм си детенце и обичам приказки,за това мислех,че ще е интересно на всички като мен да четат по една приказка всяка вечер. Е, тази вечер се започва с биография (защото така ме учат и в училище) но ще се постарая утре да реванширам : )
Well, Enjoy and feel free to comment : )